Личностно развитие

Доминантност или унижение?

By март 17, 2020май 19th, 2020No Comments

Всеки от нас през живота си е имал възможност да бъде както в ролята на победителя, така и в ролята на победения, както в ролята на този, на който му върви, така и в ролята на неудачника. Успехите се редуват с поражения и падения,  черното се сменя с бялото. Но не е толкова важно какво става, а как ние реагираме на случващото се – можем ли в моменти на неуспех или поражение да съхраним нормалната си самооценка, да не се държим като горделивци или като самоунищожители. Самоунижителността и горделивостта са двете страни на един и същ медал, които са взаимосвързани и не могат да съществуват самостоятелно. Колкото по-силно в нас е развита горделивостта, колкото повече я храним опитвайки се да се издигнем над другите хора, толкова по-ниско падаме и толкова по-трудно преживяваме падането си.

Всичко, което се случва с нас в събитиен план е закономерно следствие от нашите убеждения и психическо отношение. „Каквото сеем,това и ще пожънем”. Както се отнасяме към околните, такова отношение в края на краищата ще получим към себе си. Както възприемаме живота, така и живеем. И ако целта на нашия живот е да доминираме над другите, то така и ще преживеем живота си-ту унижавайки другите хора, ту унижавайки се пред тях. Затова, за да не се превърне живота в порочен кръг е много важно да преборите в себе си такива качества като горделивост, съмнение и желание за доминация над другите.

 

 

Никой не обича да се чувства унижен. Но е нужно да се разбере един прост факт – никой не може да ни унижи до тогава, докато ние не го позволим. Да се унижи не може всеки човек. Кога и при какви обстоятелства ние се чувстваме унижени? Тогава, когато отношението на околните бие по нашата самооценка, когато се отнасят неуважително към нас, не коректно, недоброжелатилно, недружолюбно, както ние според нас заслужаваме. И колкото повече нашата самооценка зависи от това, какво мислят и говорят за нас другите, толкова е по-лесно да ни унижат. Има две категории хора, които е невъзможно да бъдат унизени. Към първата принадлежат хора, чиято самооценка е още по-ниска. Тези хора не очакват от околните уважение, дори не се опитват да го заслужат. Много често такива хора имат асоциален живот, скитат, пият. Към втората група може да отнесем хората, които сами знаят цената си и затова имат стабилна самооценка, независеща от хората или обстоятелствата. Можем добросърдечно да им завидим за пълноценния живот в който не губят скъпоценно време, за да унижават  или да доказват  нещо на някого. Какво им дава възможност на тези хора да имат такава стабилна самооценка? На първо място – вътрешна цялостност. Те прекрасно познават своите достойнства и недостатъци и най-важното приемат ги с разбирането, че хора без недостатъци няма и дори в природата, във Вселената съвършенство не съществува. Но такива хора за съжаление са малко. Самооценката на повечето от нас е обвързана с нашите социални успехи и поражения и това ни кара да се мятаме от горделивост към самоунищожение. Нашият живот е отражение на вътрешния ни мир. Колкото по-богата е душата на човек, толкова по правило е и интересен и наситен живота му. Едно от основните условия за успешен и щастлив живот е  стабилната самооценка, обезпечаваща пълнотата на неговата личност и спасяваща го от вътрешно раздвоение. Когато в нас отсъства вътрешна пълнота, нашата личност се разцепва на две полярни половини, една от които ние обичаме / това са нашите достойнства, помагащи ни да постигаме успехи/, а другата ненавиждаме / това са нашите недостатъци, подхранващи нашите неудачи и поражения/. Условно ще наречем тези две половинки „ господин” / това, което харесваме/ и „ нищожество” / това, което ненавиждаме в себе си/. Тези две половини на нашата личност се проявяват последователно в зависимост от външни обстоятелства. Когато ние постигаме успехи и се извисяваме над околните, ние се чувстваме „ господин”, а когато  ни застигат поражения, когато останалите ни се смеят или ни обсъждат, ние се чувстваме „ нищожества”.

 

 

И ето го важният и интересен момент. Когато ние се извисяваме над другите, когато ние ги обсъждаме и презираме, това в  крайна сметка означава, че ние се опитваме да им препишем собственото „ нищожество”, за да се почувстваме „ господин” и да се избавим от душевната мъка, която ни причиняват дълбинно недоволство от себе си. На нас не ни харесва да бъдем „нищожество”, но ни е много приятно да бъдем „ господин”, но не разбираме важното – тези две половинки, първо са илюзорни и второ са неделими една от друга.

Когато ние разделяме своята същност на две половинки ние разрушаваме цялостта на личността си. И колкото по-силен е този разкол, толкова по-силно ни се иска да унижаваме и мачкаме другите и толкова по-болно ни е на нас, когато не ни уважават, когато ни се присмиват и обсъждат. Нашето желание да се отречем от собственото си „ нищожество”, се обяснява  като наше неадекватно и неправилно възприемане на самите себе си. Горделивостта – това е илюзорна убеденост в собствената идеалност. Именно под нейно влияние ние изтласкваме в несъзнаваното всичко което не харесваме в себе си, а след това проектираме всичко това върху другите хора и се убеждаваме, че в сравнение с тях ние сме просто светци. Ние искаме да бъдем идеални и не желаем да приемем собствените си недостатъци и слабости, изтласкваме ги в несъзнаваното, а в съзнанието си рисуваме своя илюзорен идеален образ, които се състои само от достойнства. След това отдаваме цялата си сила, енергия на това да поддържаме този образ, за да внушим на себе си, че ние сме най-умните, добрите, талантливите, красивите, благородните. И колкото повече си го внушаваме, толкова повече подсилваме вътрешния си разкол и толкова повече проблеми ни застигат на външен план. Много е важно да разберем простата истина – унижавайки околните, ние сами подготвяме почвата за собственото си унижение. Каквито и висоти в живота да сме постигнали, ние ще изпитаме с пълна сила всички унижения на които са подложени другите хора. Нашият Свръх –Аз ще ни накаже, още повече, че този които се стреми да унижи другите, сам страда от комплекс за малоценност. Колкото повече човек унижава другите, толкова повече унижение изпитва. Колкото повече цялостен е човек, толкова по-малко е вътрешното му разделение, толкова по-малко му се иска да унижава когото и да е. Човек със силно разцепена личност винаги може лесно да познаете по спецификата на поведението му. Такъв човек обича да сплетничи по повод своите приятели,  колеги, роднини, постоянно да ругае, всичко и всички – шефа, правителството, целия свят – всички несъвършени, освен него.

По принцип каквито и да е категорични оценки, които ние даваме на другите свидетелстват за нашето вътрешно раздвоение, разкол и за развитие на горделивостта, изискваща презареждане. Пълноценният човек е винаги обективен и безпристрастен. Той никога не бърза да осъди друг човек, старае са да осъзнае дълбините мотиви на чуждите постъпки, винаги е готов да разбере и почувства, така както умее да постави себе си на мястото на другите хора и не счита себе си за по-добър или по-лош от тях. Всички ние имаме недостатъци. Всички ние правим грешки, но това не е повод  да ненавиждаме, презираме, осъждаме.

Тъжно е когато падаме от висотата на своето величие, когато околните ни унижават, но рядко правим от това правилните и полезни изводи. Вместо да се опитаме да се променим и да излезем от порочния кръг, ние отново се стремим да отвоюваме загубената позиция и бързаме да се превърнем от „нищожество” в „ господин”. Интересно е, че когато всичко ни е наред, ние постоянно се страхуваме да се оттеглим, да направим грешка, а когато ни застигне унижение и поражение ние мечтаем как ще накажем нашите унизители за преживените страдания. И порочния кръг се превръща във водовъртеж, който изсмуква живота.

Но развитието, както е известно върви не по кръг, а по спирала и количеството рано или късно се превръща в качество. Затова безкрайната серия от екзалтации и унижения не е напразна, а постепенно влияе на нашето психологическо състояние по най-плачевен начин. След всяко понесено унижение нашата самооценка става все по-ниска и по-ниска, а нашия личностен потенциал е пропилян не за реални победи, а за безсъдържателна борба със собствените ни комплекси, страхове и фобии. По тази причина „ излитаме” все по-рядко и „падаме” все по-често.

Струва си още веднъж да напомня, че „нищожество” и „господин” са мними и илюзорни, по тази причина съществуват до тогава, докато ние самите вярваме в тях. За да излезем от порочния кръг и да осъзнаем своята вътрешна цялостност ни е нужно да приемем себе си със своите плюсове и минуси. За да удържим реална, а не мнима победа ние сме длъжни да не доказваме на другите своето превъзходство, а да встъпим в бой със собствените си демони – с горделивостта, тщеславието, завистта, страха и всичко което ни пречи да се обичаме и приемаме такива каквито сме. Длъжни сме веднъж за винаги да разберем, че никакъв успех не може да бъде повод за горделивост и самовъзвеличаване, както и неуспеха не е причина да се считаме за нищожества и да се занимаваме със собственото си самоунищожение. Да имаме недостатъци това не означава че сме лоши. Просто трябва да осъзнаем, че имаме недостатъци и да не правим от това трагедия. Ние сме такива каквито сме и в съединението на нашите достойнства и недостатъци е нашата неповторимост. Всеки от нас е уникална личност, индивидуалност, изначално имаща право на любов и уважение.

Намирайки вътрешната си цялостност, като че ли се раждаме за втори път, за да бъдем истински щастливи. Ние намираме самите себе си и това е най-голямото ни постижение!

С други думи горделивостта и чувството за непълноценност са двата полюса на комплекса за малоценност.

 

Даниела Василева

close

Абонирайте се за моят блог

Aбонирайте се, за да получавате последните статии, съвети, новини за мойте работилници и още много. Обещавам да не изпращам спам и да уважавам вашето лично пространство.