Цял живот се оглеждаме за възможности, възможности за добро образование, за добри приятелства, за всеотдайно партньорство, за добра работна позиция. Ние влагаме много от себе си , за да търсим и развиваме тези възможности.
Разбира се има хора, който изобщо не виждат възможности, на тях винаги им се падат гадните учители, ужасните партньори, непослушните деца и отвратителните шефове. Чак жал да ти стане . Дори от лотарията никога не са печелили. А да не говорим, че никога не са ги обичали, не са ги разбирали, не са ги ценели.
Има и други хора, които жертвено и мълчаливо понасят страданието на целия свят на плещите си. Уж дейни едни такива, помагащи, разбиращи и знаещи. Но все не им е достатъчна благодарността на другите, все не са оценени и похвалени достатъчно. И неистово се съсредоточават да търсят всяка възможност да помогнат, да свършат нещо вместо другия, та да бъдат оценени, да им бъде придадена допълнителна стойност.
И докато всичко върви по план – ок.
Но какво правим при трусове, сривове, когато пътя се отдели от предварително начертания в главата ни или иначе казано от това, което искам, да стане на моята. / Защото аз съм толкова важен и безпогрешен, толкова велик и правилен, че не допускам, че моите желания, мисли, концепции за правилно и добро са просто мои/
И тук идва времето за избори. Не говоря за онези политически избори, а за личните, онези които целят свобода, щастие и качествен живот.
Започваме да се държим като инфантили, които искат веднага, ама веднага, и то веднага, всичко да се върне в руслото на това, което искам, на онова, което си представям за правилно и добро. Бягаме, избягваме, подхождаме с желание всичко да се случва бързо, по начина по който искаме ние и при най-малкия срив, напускаме партньорства, отношения, работа, приятелства…
При това картинката става твърде цветна понякога, драматично оплакване, хленчене, „Не мога да го понеса повече, „Ще се махна“, „Писна ми“, …все думи и вярвания на жертва…
Бягаме през глава от хора, случки, събития, болка, преживявания, от ясното осъзнаване че сме живи дори / визирам бягствата през болест/. Пържим се в собствените си главоблъсканици и страхове, готови да обвиним всички и всичко- правителството, валутния борд, брекзит, Бойко Борисов, шефа, свекървата, учителката,времето….и да оневиним собственото си поведение, разбирания, ограничености.
Та, за изборите ми беше думата
Имам камък в ръката и мога да реша дали да го задържа или да го хвърля в реката. Изборът е мой докато камъкът е в ръката ми разполагам с две възможности.
Но ако задържа камъка в ръката си, ще трябва да разчупя регидното си мислене и поведение в което всичко е толкова ясно /:/ щом ми харесва и е удобно за мен, значи е правилно/. Регидно – защото няма гъвкавост, няма промяна. Простичко бягам от тази ситуация, човек, действие, които могат да ме накарат да вкуся по друг начин живеенето, да се срещна с болката, със собствената си ограниченост, с несъвършенството си. Да задържа горещият картоф или камък в ръката си, би означавало всичко това. Стиска ли ми?
Разбира се пъти по-лесно е да хвърля камъка в езерото и да бягам, хленча, оплаквам и обвинявам – та този филм го играя цял живот „ нещастната” аз.
Много по-предизвикателно е да остана в отношението, в ситуацията и да се запозная със собствените си сили, ресурси, възможности и ограничения, с гъвкавостта си, със загубата, с печалбата същото така…
Моето ограничение се дължи на това винаги да избирам едно и също, а не в невъзможността да избирам.
Какво правите с вашите камъни?
Даниела Василева
