Skip to main content
Личностно развитие

Как вътрешното ни дете се учи да се страхува?

By март 26, 2020май 19th, 2020No Comments

Част първа

Гледам хората около себе си. Едни биткуват в изборната борба, други ходят на по две работи, за да оцелеят, третибързат по задачи, четвърти купуват вещи, пети играят с децата си, шести пишат и гледат неспирно фейсбук, седми планират отпуски и пътувания, с една дума живеят. И макар, че се занимават с различни неща, всеки от тях е приютил и носи в себе си едно малко, гладно, уплашено дете – своето вътрешно дете. То живее вътре своя собствен активен живот, който почти винаги е игнориран от „ възрастния”. Но същото това дете изплува на повърхността, когато „ възрастният” трябва да влезе в отношение с други хора, да направи труден избор, да проведе тежък разговор, да изясни взаимоотношението си със значим друг човек, да назове цената за своята услуга, да потърси работа или клиенти, да възпитава собственото си дете…

Основната потребност на това вътрешно дете е да оцелее, т.е. да бъде в безопасност. Тази потребност при никого от нас не е удовлетворена окончателно и безспорно.

Когато се появим за пръв път на бял свят, тази потребност от безопасност и защита зависи от родителската фигура.

НО!

Първото НО се появява още като се родим. Излизаме от утробата, онова така топло и защитено местенце и някакви жени, уморени и изнервени от дългите смени ни отнасят при такива като нас, увити в пелени и гладни бебета. Можем да бъдем при мама само по график – 30-40 мин. и ни вземат, без никой да се интересува нахранени ли сме, имаме ли нужда да останем още приютени в майчината гръд. И отново ни отвеждат там, където всички се дерем от рев, но никой не се тревожи от това. Само майките надават слух с надеждата това да не е тяхното дете и с тревогата да не обърка някой номерчето на ръката на бебчето им.

Тези странни и всемогъщи фигури, които се разпореждат с потребностите на детето и тяхното удовлетворяване не изчезват с пристигането на детето у дома. Да, стават по-малко, но пак са всемогъщи и абсолютно непонятни.

Тук има два варианта.

При единият, негативният – потребностите от ядене, безопасност, ласка за беззащитното човече могат изобщо да не се осъществят. То може да лежи и да плаче с часове очаквайки възрастния, който да го нахрани, приласкае, да му смени пелените, да му създаде комфортни условия. Така и се появяват първите травми нанесени на базовата потребност от безопасност и от този момент някаква част от психиката застива в досъзнателна възраст / до 2 год./ с усещането на непредвидим ужас и паника. Паниките на безпомощното дете, което е в обкръжението на могъщи и равнодушни родителски фигури. Състоянието на детето е шок. Такъв шок изпитват малките на всяко животно, ако са попаднали в лапите на хищник. Този шок е състояние замиране. Той формира във по-голяма възраст най-силните защити на съзнателния разум. Това състояние на шок е толкова непоносимо / това е преживяване на безизходност, усещане за неминуема смърт/, че съзнателният разум, когато започва да се пробужда във възрастта 2-3 години се старае да отдалечи колкото се може по-на далеч чувствата, за да не чувства никога повече такъв шок.

 

 

Вторият вариант – позитивно развитие на събитията – повече или по-малко благополучно малкият човек преживява своите младенчески години, усещайки че неговия малък свят е абсолютно уютен и безопасен, а големите фигури са дружелюбни и той може да усеща / да мисли още не умее/, че той е властелин на тези фигури. Те се появяват, когато той започне да плаче и удовлетворяват неговите потребности, които с всеки ден стават по-сложни и разнообразни – това започва да формира неговото съзнание.

Какво става след 2 год.?

Между две и три години започва процес на интересна игра в живота. Целият свят разцъфва в множество увлекателни детайли – светът се върти около детето. Тук е моето АЗ, а там са цветните играчки, едни са живи, други не. Едни могат всичко и се разпореждат с другите, а другите просто привличат със своята непонятност.

Детето има само две разбираеми за него усещания – удоволствие и болка.

И тук следва другото НО.

Родителските фигури започват да протестират, искайки напълно да се разпореждат с детето. Все пак те не са играчки! Сега трябва това да се обясни на детето, но да го направят така, че то да не загуби това усещане за безопасност и да не получи посланието, че този свят е агресивен и иска да го унищожи. Всичко изглежда прекрасно, ако не е едно НО – такова отношение на детето към родителските фигури е неговия егоцентризъм. И изведнъж пробужда в родителите неудовлетворените потребности на техните собствени вътрешни деца / с различна степен на травмираност/ и се започва конкурентната борба. „ Аз ще поиграя с теб, ако ще се чувствам добре” – казва мама. „ Ти трябва да бъдеш послушен. Всичко е заради татко, болно ми е, надявам се , че никога няма да се държиш като него.”

Детето прави по детски нелогичен извод, че неговите потребности, зависещи от възрастните, могат да бъдат удовлетворени, ако то може да се помири с мама, тате и да направи така, че на мама да не й е болно. То търси начини да го направи – но никога неговите опити няма да достигнат до резултат. Защото мама и тате ще поставят нови и нови условия, при които накрая потребностите на детето уж ще бъдат удовлетворени. Като цяло има много варианти за това родителските фигури от които зависи удовлетворението на базовите потребности на мъничето, вместо да ги удовлетворят тук и сега, заставят детето да се старае да изпълни „ поредното условие” за получаване на щастие. Този списък не свършва никога. И накрая детето се предава – „ всичко е безполезно, аз съм безпомощен, не съм нужен на никого, никой не го е грижа за мен.”

И това се преживява като предателство.

 

 

Именно в този момент, в който малкият прекрати своите опити да се бори за реализация та своите потребности, застива неговото вътрешно травмирано дете. От този момент детето започва да гради порочните стени за защита от безизходица, безпомощност, страх, паника на собственото си вътрешно дете. Детето не мисли с философски категории – то не може да си каже „ Моите родители не могат да разберат себе си”, „ не могат да ми дадат това от което се нуждая”, „ трябва им психолог, за да излекуват собственото си вътрешно травмирано дете”…

Вместо това детето отлага всички тези неизпълнени нужди. И няма никакво съмнение ще прави неосъзнати опити за търсене на фигура на надеждата, която да плати всички сметки.

Но опитността на детето вече знае, че в този живот всеки се спасява поединично. За съжаление в момента в който детето има това прозрение, то вече се изтощава опитвайки се да реши задачи, които са били невъзможни за него- да повлияе на родителския свят / родителите му и другите фигури/, за да може да удовлетворят неговите потребности. И затова към всички детски радости и заработени детски стратегии за манипулация се добавя още и състоянието на заучена безпомощност. Тъжното е, че в този етап тази част от психиката наречена „ травмирано вътрешно дете”, става като една опашка, която влияе на цялото ни същество. Губи се радостта и непосредствеността на реалното дете и неговата способност да получи удоволствие от живота в полза на нарастването на техниките за манипулация и влиянието над значимите други, за да удовлетвори базовите си потребности от безопасност, оцеляване, храна, комфорт и близост. С времето начините за защита от болка, страх, паника и шок на вътрешното дете стават все по-изкусни. И към 20-та година ние вече забравяме за това, че в нас живее травмирано дете.

Някой започват да спасяват света и да помагат на хората, по този начин се стараят да направят този свят по-екологичен и безопасен за тяхното вътрешно дете. Други се стремят да заработят колкото се може повече пари – та нали парите са еквивалент на оцеляване в съвременния свят. Някога тяхното реално дете е направило аналогия в това- ако мама и тате имат парички, то неговите базови потребности ще бъдат задоволени най-накрая. Трети се стремят да намерят такава желана и значима за тях фигура, която да удовлетвори всички техни потребности в отношенията с партньора. Четвърти в качеството си на такава родителска фигура избират Бог. Пети избират за себе си идея, в качеството на родителска фигура. Докато те следват идеята, те се чувстват силни, струва им се че другите им подражават –нещо което да им създаде подобие на усещане за безопасност и стабилност.

На който каквото е удобно- вечното търсене на гладното дете с изтощен ум на възрастен, желаещо да придобие нещо, което да му позволи да почувства себе си възможно най-защитено.

Ние се стараем да бъдем идеални или обратно – девиантни и да привличаме вниманието със своето непокорство, воювайки и търсейки все тази родителска фигура във външния свят и усещайки болка, идваща от родителската фигура, отпечатана в паметта на нашето несъзнателно.

В определен момент всеки от нас може неосъзнато да проектира върху друг, поведението на вътрешното дете предизвикано от болка и страхове, своите очаквания и нужди от родителска фигура . Точно така и всеки от нас може да стане екран на такива проекции от страна на други хора.

Огледайте се около себе си. Виждате ли как много хора правят много неща за удоволствие? Или виждате, че света е конкурентна борба за ресурси, необходими за оцеляване на вътрешното дете, натрупване на техники за манипулация и борба с другите – същите такива гладни вътрешни деца и търсене на все нови и нови родителски фигури с цел някой най-накрая да плати сметката за моите неудовлетворени потребности.

Следва продължение.

 

Даниела Василева

Абонирайте се за моят блог

Aбонирайте се, за да получавате последните статии, съвети, новини за мойте работилници и още много. Обещавам да не изпращам спам и да уважавам вашето лично пространство.