Проблемът е в това, че винаги бъркаме любов и привързаност.
Ние вярваме, че да се хванем и държим е показател за това, че обичаме, но това е просто привързаност, която предизвиква болка. Колкото повече държим, толкова повече се боим да не загубим. А ако загубим ще страдаме.
Привързаността говори така: „ Аз те обичам, затова направи ме щастлив!”
Истинската любов говори така: „Аз те обичам, затова ти желая щастие. Ако това е щастие с мен – прекрасно, ако е без мен, аз няма да преча.”
Привързаността – това е като много силна прегръдка, а истинската любов е много внимателно докосване / прикосновение/, нежно и грижовно, което позволява отношенията да се развиват, а не да задушават.
Колкото по-здраво се държим за другия, толкова повече после ще страдаме.
Но често мислим, че колкото по-силно се държим за някого, толкова повече грижа проявяваме.
Всъщност така силно се държим заради страха за самия себе си.
Всякакви отношения, които запълват собствената пустота с помощта на друг човек, неизбежно ще бъдат сложни. Идеалният вариант е хората да бъдат самостоятелни и цялостни, и да ценят това и в другия човек. Но в живота става по-скоро така: хората очакват от своите половинки, че те ще обезпечат тяхната цялост и смисъл, които те самите не са в състояние да създадат. Това води до множество проблеми.
Сред тях : ние проектираме нашите романтични илюзии в реалния живот. Очакваме от другите хора да съответстват на нашите мечти, идеали, романтични фантазии. Но те не могат идеално да се впишат в тези рамки.
Осъзнавайки това, ще разберете, че те не са принцове и принцеси, а обикновени хора, които също се хващат за отношенията. Докато ние не ги видим такива , каквито са и докато не ни харесат без призмата на нашите мечтания и илюзии, то това ще бъдат много сложни отношения, и няма да бъдат любов.
Даниела Василева
