Живяло момиченце. Ходило в детска градина, после на училище, в университет – като всички момиченца.
Това момиченце ималородители – обикновени родители. Карали се помежду си, карали се и на момиченцето. Или не, не такива родители, не се карали на момиченцето, а многозначително мълчали, когато то правело нещо не както трябва. Понякога го заплашвали, говорили му, че от него нищо хубаво няма да стане, казвали му, че друго момиченце прави по-добре нещата. Или пък очаквали от него, че ще бъде различно. А може би изобщо не го забелязвали.
О да, те били много добри родители, считали че да се чувства нещо не е правилно, например да се гневиш.
Като цяло съществуват различни варианти на приказката, но всички те си приличат по едно: момиченцето чувствало, че не е достатъчно добро. Вярвало, че е лошо, дори ужасно. Много се страхувало, че родителите му отново ще забележат това и ще му се карат отново, ще мълчат, ще сравняват, ще очакват, ще осъждат….
След това започнало да се страхува, че всички ще забележат, че е лошо и също ще започнат да му се карат, да мълчат, да сравняват… и т.н.
Затова момиченцето много се стараело да крие, че е лошо и се опитвало да показва, че е добро. А вътре в него било болно и страшно.
Момиченцето пораснало. Отделило се да живее самостоятелно. Но някак на младата жена не й се получило да живее отделно. Родителите й се настанили вътре в нея. Тя не забелязвала, защото била свикнала да й се карат, сравняват, осъждат, да чакат от нея това или онова, да й забраняват.
Приказката може да продължи в няколко варианта.
В единият възрастната лелка престава да забелязва изплашеното малко момиченце вътре в себе си и започва да действа като родителите си със своите деца.
В друг вариант момичето не забелязало, че е пораснало, че само може да си даде оценка и да я поддържа. Затова продължило да търси родителите си, които най-накрая да признаят, че е достатъчно добро. Жената ги търсила навсякъде, и в мъжа си, и в началника, и в собствените си деца, и дори в малко познати хора.
В трети вариант – жената позабравила за себе си се хвърлила да помага на другите, да спасява, да обгрижва с идеята да докаже на родителите си, че те не са прави.
Има и четвърти вариант – най-непопулярния вариант на тази приказка. Жената бягайки, обикаляйки в кръга и бивайки много пъти във всички варианти на приказката, решила да потърси помощ. И в безопасна за нея обстановка, успяла да види, как в нея едновременно живеят и нейните родители и тя мъничката. Започнала да забелязва, как губи, как не чувства себе си, занимавайки се с другите. Започнала все повече да забелязва себе си. Да плаче от болка и тъга. Започнала да се гневи на родителите си, научила се да изразява своя гняв. Могла да вземе от родителите си това, което й било полезно, а вредното за нея да върне. „ Благодаря ви родители, това не ми е нужно!” . Израстила вътрешните си родители, онези, който й говорят, че тя не е добра, че е лоша…
Тази приказка със същите сюжети успешно може да се разкаже и за момченце!
Ако се върнем към езика на психологията, това което се е случило с момиченцето в детството се нарича психологическо насилие. Разбира се приказката можеше да е сътворена за момиченцето, до което са се домогвали сексуално или физически са го малтретирали. Но разказах приказката за често срещани варианти, които остават по-незабелязани, дори не се считат за насилие. Последствията от такова насилие практически са идентични с последствията от сексуално и физическо насилие : ниска самооценка или по-точно казано неадекватна самооценка, така както може да бъде и компенсаторно завишена, фобии, проблеми с отразяване на агресията, неумение да се конфронтира, здравословни проблеми, зависимости и т.н.
Вътре в такъв човек винаги съществува разцепване на „ родителя” (критика, оценка, сравнение) и на „малкото дете „ (изгубеност, обида, вина, болка, страх). Има още една мощна вътрешна фигура, която по правило е смачкана, защото в нея има много гняв: фигурата на дивия звяр, който може да стане защитник, ако не е било толкова страшно да се контактува с него, ако не е било толкова непростимо да проявиш агресия.
Хората претърпели насилие (физическо, сексуално , психологическо) са склонни да търсят в отношенията си с другите това, с което да дадат на” малкото дете” чувство за безопасност. И като правило заемат една от трите роли в триъгълника на съзависимостта.
Жертва – Преследвач – Спасител
Жертвата търси в друг спасителя, който да удовлетвори нейните потребности, да й даде това, което не са й дали нейните родители.
Преследвачът търси жертва, за да измести болката от „ вътрешното си дете”, чрез агресия върху другия.
Спасителят е готов да направи всичко за жертвата, за да не забелязва своето „вътрешно дете” и с този компенсаторен способ получава чувство за собствената си „доброта”.
Тези роли не са статични. Жертвата, ако не получи от спасителя очакваното се превръща в преследвач. Спасителят в този момент се превръща в жертва, неоценена и неприета. Спасителят защитавайки жертвата напада преследвача и сам се превръща в преследвач. И така бягат по кръга на хамстера понякога цял живот.
Как да излезем от това?
Да започнем да се спираме, да забелязваме, да осъзнаваме себе си, своите чувства, своите спомени свързани с тези чувства. Често без външна помощ е невъзможно. Само ако почнеш да забелязваш как попадаш в този триъгълник, позволявайки си да преживееш болка, страх, тъга от които се криеш зад всяка роля, можеш да излезеш от кръга.
Само съхранявайки чувствителността , можеш да отстоиш себе си, при това не в роли.
Важно е да влезеш в контакт не само с болката си, но и с агресията си. Агресията стои като защита на нашите граници. Агресия – това е което не позволява на насилието (неизбежно в живота) да влезе дълбоко навътре.
Съхранявайки чувствителността към състоянието на „вътрешното дете”, стояща в контакт със „звяра”, стояща на стража на границата на насилие, както външно, така и вътрешно.
Важно е още да порастим в себе си „ достатъчно добра мама” и „ достатъчно добър тати”, да намерим думи на любов, признание за самите себе си.
Даниела Василева
